Начало / Водещи новини / Изабел Аджани, която наричат „най-красивото чудовище на киното”

Изабел Аджани, която наричат „най-красивото чудовище на киното”

Днес Изабел Аджани навършва 62 години, а изглежда с десетилетия по-млада. Един феникс на европейското кино, който преодолява всичко в живота, и печели с характер и талант.

Изабел Ясмин Аджани е френска актриса, родена през 1955 г. в Париж. Дъщеря е на алжирски емигрант, който дошъл във Франция да търси препитание и германка на име Аугуста. В резултат на смесване на екзотичните гени се ражда необикновената Изабел, често сочена за най-красивата актриса на всички времена.

Когато е само на 18, все още невярваща, че е изключително красива, а и талантлива, и когато се колебае дали да поеме риска или да заложи на сигурната кариера като лекар, канят Изабел да играе на сцената на театър „Комеди Франсез”. Това е изключителен прецедент за времето си – тя е първата актриса, поканена преди да е навършила 18 години и първата, която не е завършила Националната академия за драматични изкуства.

По-късно Аджани напуска театъра, за да участва с главна роля във филма, който я прави истински известна „Историята на Адела Ю“. Благодарение на него кинокритиците вече наричат таланта й чудовищен, а нея самата „най-красивото чудовище на киното.” Тогава е номинирана за „Оскар”, а втората номинация идва през 1989 г. Сред другите успешни ленти, в които се снима са Квартет“, „Владение“, „Метро“, „Кралица Марго“ „Адолф“ и др. За разлика от успешната й кариера, личният й живот е разкъсван от множество връзки и любовни провали.

Но подобно на птицата Феникс, успява да се възстанови от всичко – дори когато любимите й мъже я напускат, синът й я мрази, а медиите я заливат с помия. Сякаш обградена с ледена стена, тя успява деликатно да се изолира от хората, поставяйки на първо място нуждата от усамотение, а не жаждата за светски блясък. Това вероятно е наследство от баща й – алжирски емигрант, който се надявал да намери в Париж поне малко препитание. Намира нещо много повече – бъдещата си съпруга, немкиня на име Аугуста и резултат от екзотичната комбинация на гените им е външността на Изабел, която впечатлява от малка с лазурносините си очи и смолиста коса. Вцепеняващата й красота е забележителна още когато е ученичка, а когато е съчетана с драматичен талант, пътят е лесно предвидим.

Но така се оказва само на пръв поглед. Въпреки че печели конкурс за рецитал едва на 12 г., а 2 години по-късно вече играе в любителски театър, Изабел е разкъсвана от противоречия: дали се справя добре? Няма ли да се превърне в поредната еднодневка? Не са рядкост и случаите, в които се колебае дали да не напусне сцената, за да се залови за по-скучна, но затова пък по-сигурна професия – като лекарската, за която първоначално е мечтаела. С изострена чувствителност, тя непрекъснато подозира, че околните преувеличават външността и таланта й. „Не се чувствах красива и не виждах връзка между образа си в огледалото и етикетите, които ми лепваха“, признава по-късно актрисата. Освен това Изабел е от хората, които за нищо на света не биха се бутали със зъби и лакти, за да спечелят роля и ако не бе проницателността на режисьорите и тяхната настоятелност, днес никой не би знаел името й. Самата тя признава, че дължи голяма част от успеха си именно на режисьорите и най-вече на екипа на „Комеди Франсез“.

Появата й на тази престижна сцена е истински прецедент – Изабел е не само първата актриса, поканена преди да е навършила 18 години, но и първата, която не е завършила Националната академия за драматични изкуства. От елитния театър й предлагат изгоден договор, но тя го напуска заради Франсоа Трюфо, който я кани за главна роля в „Историята на Адела Ю.“ Когато филмът излиза на екран, Изабел е само на 20 години, но критиците вече наричат таланта й „чудовищен“, а нея самата – „най-красивото чудовище на киното“, заради способността й да пресъздава различни образи – от демонични до ангелски. В Холивуд я номинират за „Оскар“, а втората й номинация е през 1989 г., за ролята й в „Камий Клодел” – биография на жената, която първо е ученичка на скулптора Огюст Роден, после негова любовница и цял живот се бори с предразсъдъка, че нежният пол няма място като творец в изкуството. Изабел не спечелва „Оскар“, но това не я вълнува особено – първо, защото не си пада много по церемониите, и второ, защото е единствената актриса с пет отличия „Сезар“.

Несъмнено, тя се откроява сред повечето актриси на 70-те и 80-те години и за разлика от тях няма никакво желание да копира русокосите сексбомби на Холивуд. Умението й да изразява цяла гама от чувства само с едно помръдване на веждите, мимолетна усмивка или бегъл поглед я правят любимка на публиката, а магнетичната й външност затвърждава статута й на звезда. Но като истинска Пепеляшка, тя може да се наслаждава на блясъка навсякъде другаде, но не и вкъщи: там най-често я очаква самотно легло и влудяващо очакване някой да й каже, че я обича. Този някой има различни имена през годините: на оператора Бруно Нюитен, от когото е първият й син, на музиканта Жан-Мишел Жар, на актьорите Даниел Дей-Луис и Уорън Бийти, на още няколко мъже, оставили скромна следа в живота й. Повечето от тях я напускат – Изабел не може да се похвали, че е разбивачка на сърца, която първа изоставя мъжете. Даниел Дей-Луис дори се разделя с нея, докато е бременна с детето им. А началото на връзката им е повече от романтично: на премиерата на „Камий Клодел“ през 1988 той й подарява поетична антология с посвещение: „Ти си жената на моя живот!Помогни ми да повярвам в любовта!“.

 

Изабел му помага. След което той й помага да повярва, че вечна любов няма, но има вечни скандали. Изабел ражда второто си момче през 1995, но баща му не гори от желание да го вижда. Междувременно първият й син е толкова откровен пред медиите, че дори стига до бруталното откровение, че я мрази, защото заслепението й към Даниел Дей-Луис я кара да напусне Франция и почти да забрави, че има и друго дете…

Междувременно критиците забиват остри пера в нея, жълтите медии „обявяват“, че е болна от СПИН, а модната империя „Кристиан Диор“ прекратява договори си с нея, защото вече не изглеждала добре… Аджани сякаш попада в черна дупка, в която всяко нещастие води след себе си още едно. „Имаше голяма пропаст между истинското ми Аз и медийното ми лице – споделя по-късно тя – контрастът между тях нарушаваше вътрешното ми равновесие, но успях да се стабилизирам“. Как? Изабел отговаря:“Като се разделих с фалшивите приятели и си дадох сметка, че най-важното е да не бъркаш невинността с добротата, защото в противен случай често ще бъдеш измамен“. Актрисата става още по-дистанцирана отпреди и още по-малко хора могат да се похвалят, че са нейни приятели. Но затова пък кариерата й не страда: след успешните й филми от 70-те и 80-те като „Шофьорът“, „Квартет“, „Владение“, „Метро“, се нареждат участията й в „Кралица Марго“ (1994), „Диаболично“ (1996), „Адолф“ (2002), както и много театрални постановки, сред които „Мария Стюарт“ и „Дамата с камелиите“. Днес, почти на 55 г., надмогнала кризите, самотата, страха от старостта и тъгата от отминалата младост, Изабел Аджани признава с горчив хумор: „Няма нищо по-смешно от това да се ласкаеш, че си звезда. Защото днес си звезда, а утре?…“

Като всяка знаменитост, и Изабел Аджани учудва околните с някои странности, но за разлика от много нейни колеги капризите й не са свързани с екзотични храни, дрехи или хотелски условия, а с начина на работа. Жерар Депардийо споделя в биографията си, че тя никак не обичала да я гледа някой, докато снима дадена сцена. Актьорът, който й партнира в „Камий Клодел“, бил изненадан да разбере, че тя не можела да понася някой да среща погледа й. В крайна сметка приел, че това е начинът й за концентрация и работата им потръгнала без конфликти. Много други нейни близки също споделят, че Изабел не е от най-бъбривите жени на света, но затова пък винаги знае какво да каже на точното място и в точния момент – истинска рядкост за нежния пол.

Наричат я „най-красивото чудовище на киното”

 „Красив е човекът, който може да ви направи красиви.”

„Не се страхувам от това да стана по-малко привлекателна, винаги съм се страхувала от това да не бъда изобщо красива.”

„Мисля, че всички ние носим божественото в себе си.”

 „Когато обичаш някого, смяташ, че си длъжна да му помогнеш да се промени. Това е типично женска илюзия. Любовта не може да бъде терапия.”

„В любовта човек трябва да постъвпа простичко – да избира хора, достойни за своите обещания и да се разделя с тези, които не ги изпълняват.”

„Моят живот е подчинен на чувствата, а не на амбициите“

„Актьорите напомнят деца, спрели в развитието си.“

„Животът си струва да се живее, но не си струва безкрайно да се разсъждава за него.”

„Страстта изненадва. Човек не я търси. На другия ден тя може просто да му се случи.”

„Да се промениш – това е най-трудното нещо за постигане.”

„Ние защитаваме своето същестуване като обичаме себе си по-силно. Това е тайната.”

Вижте още

Мястото на мюсюлманските жени не е само в кухнята

Дори и в тънките 65 страници, книгата The Muslimah Sex Manual: A Halal Guide to …

Вашият коментар